Людмила Живкова довела Владимир Висоцки в България

Театър "Таганка" никога дотогава не е пускан зад границата на СССР
За Владимир Висоцки се снимат филми, пишат книги, но посмъртно, защото преди тридесет и шест години на 25 юли 1980 година, бъдещият лауреат, само на 42 години потегли на най-дългото си турне, онова, от което няма завръщане. Оттогава играе Хамлет на други сцени.
След фаталната нощ медиите запазват мълчание. Само във вестник „Вечерна Москва” печалният факт е отбелязан с няколко реда и с три дни закъснение. Радио „Свободна Европа обаче не мълчи. Песните на барда звучат непрестанно в ефира му, припомня БЛИЦ

И въпреки медийната завеса като че ли с някакъв таен, магичен телефон новината за смъртта на Висоцки обикаля за миг Русия и света. Пред театър „Таганка” няма място дори и за едно стъпало. Хора стърчат по покривите на околните сгради.
Десетки хиляди искат да се поклонят пред тленните останки на любимеца си.
Опашката достига до Кремъл. Но според разказа на режисьора Юрий Любимов властта взема мерки това да не се случи - ковчегът е изнесен тайно през тунел.
Водни струи помитат натрупаните цветя. Това вижда светът от репортажите на добралите се до стълпотворението информационни агенции. Някои от тях изчисляват: на погребението на Висоцки е имало певече хора, отколкото при сбогуването с папата. Това няма как да се скрие.
Владимир Висоцки е роден на 25 януари 1938 година в 9,40 ч. в Москва. Майка му Нина е преводачка, а баща му Семьон - военен. Година-две Володя се занимава в театралния кръжок на Дома на учителя, но на това в семейството се гледа като на нещо преходно. Нормално юношеско увлечение, на което бързо се слага точка, веднага след като момчета се заема със сериозното: следването в механическия факултет на Московския-инженерно-строителен институт.
Но нещо странно става в последния ден на 1955 година. Вместо да празнуват той и приятелят му Игор Кохановски правят чертежи и се готвят за изпити. Заниманието е досадно, а настроението отвратително. Легендата, или може би истината, достигнала до наши дни, разказва, че именно тогава, докато навън гърмят новогодишните фойерверки, Владимир изсипва шишенцето с туш върху чертежите и завинаги се отказва от идеята да стане инженер. Той вече знае къде е новото му място. На театралната сцена.
От школата студио на Московския художествен и академичен театър един голям талант тръгва по обсипания си с много тръни и звезден прах път. Ще има наказания и уволнения по странни причини: заради „пълно отсъствие на чувство за хумор” например го гонят от Театъра на миниатюрите, от „Съвременник” са по-строги. Там е отстранен с резолюция, че няма право повече да работи по специалността. В крайна сметка сега малцина се връщат към тези нелепи, мъчителни и дори абсурдни факти от биографията на актьора.
На 6 септември 1975 година София го вижда за първи път жив. Той е на стълбичката на самолета, с който театър „Таганка” каца в българската столица. В едната си ръка държи вечната китара. Преди него е слязъл само ръководителят на трупата Юрий Любимов.
Как се е стигнало до това гостуване, което продължава цели осемнадесет дни? Известният журналист Любомир Коларов разкрива години по-късно, че в основата му е Людмила Живкова. Благодарение на нея то става реалност. Първият спектакъл и аплаузите на публиката обаче са предшествани от тежки битки на най-високо ниво.
Нека пак се върнем към спомените на Любомир Коларов. През 1963 година той заминава да учи във Факултета по журналистика в Московския държавен университет. Тогава за пръв път чува за Владимир Висоцки. Неговите песни печелят все по-голяма популярност. Повечето от тях са леко бандитски, дори хулигански. Има и патриотични, вдъхновени от войната и написани с уважение към военните, каквито са бащата и чичо му.
Много бързо песничките на барда завладяват младежките компании, харесват се, презаписват се, а лентите се разменят между приятели. Често Висоцки е гост на студентски сбирки, с голям успех прави концерти в университети и младежки клубове. Всички се радват на шегите му, на чувството за хумор, започват да имитират дрезгавия му глас. След дълго лутане той най-после е намерил своето място - театър „Таганка”.
През 1972 година в Москва пристига Людмила Живкова. В театър "Таганка" тя гледа "Десет дни, които разтърсиха света". Висоцки играе Керенски. След няколко дни го гледа и в "Хамлет". Там той е в ролята на датския принц. Две години по-късно Живкова пак е в Москва, но вече като министър. Споделя намерението си да покани "Таганка" в София. Дотогава театърът не беше излизал зад граница. Считат го за авангарден и неподходящ за показване навън. Людмила се среща със своя колега, министъра на културата на СССР Демичев, мастита личност, член на Политбюро на ЦК на КПСС и споделя желанието си "Таганка" да бъде поканена официално на турне в България. Разговорът е много тежък. „Има толкова други театри: "Съвременник", "Вахтангов", те са далеч по-знаменити. Защо точно този” - учудил се руснакът. „Популярността му е много голяма” - мотивирала се българката. „Но не е положителна” - контрирал Демичев. В крайна сметка обаче той много добре знаел, че Людмила е дъщеря на Тодор Живков и отстъпил. След година и половина битка нещата били решени. Театърът пристигнал. Успехът бил невероятен, а интересът към Висоцки надминал всички очаквания.
Исак ГОЗЕС 

Коментари

Login

Search

Menu

Cart

Jtouch25 mobile template for Joomla (c) 2011 - 2012 www.mobilemews.com